Симптоми на емоционални разстройства

Симптоми на емоционални разстройства се срещат при всички психични и телесни заболявания. Предлагат се различни критерии за групиране и класифициране на емоционалните разстройства, но многообразието на последните поражда затруднение при тези опити. Някои от отделните симптоми при емоционалните разстройства са:


1. Хипертимия - Това е болестно преобладаване на стеничните емоции-силна радост, веселост или гняв. Типична е за манииния синдром. Има различна степен на изразеност. В леките и средни степени веселостта е заразителна за околните. Пациентите са духовити, занимателни, свръхобщителни. При по-тежките степени веселостта и свръхактивността на болните са вече очебийно свръхмерни за околните. Засилва се търсенето на еротични връзки. Радостта може да се замества с гняв. Освен при манийно болните, хипертимията може да се срещне и при шизофренни пациенти под формата на т.нар. „студена хипертимия”. При нея веселостта не е заразителна за околните и остава за тях „чужда” и несъпреживяна. Тази веселост е обикновено функция на налудно разстройство в комбинация с аутизъм.

2. Еуфория - При нея има съчетание на веселост с глуповатост(поради снижение на интелекта). За разлика от хипертимията, еуфорията винаги сигнализира за органично разстройство на мозъка-травматично, възпалително, интоксикационно(напр.алкохолно опиване) и т.н. Като вариант на еуфорията се описва мория-весело, шеговито настроение със склонност към плосък хумор в съчетание със снижение на инициативността и критичността. Характерна е за мозъчните патологични процеси с челна локализация.

3. Дистимия – Състояние обратно на хипертимията, при което болестно се засилват астеничните емоции-тъга, мъка. Типична е за депресивния синдром. Може да се включи и стахов компонент, възбудени. Дистимията обикновено се съчетава с налудности за вина и малоценност, с хипохондрични налудности и др. Понякога дистимията в съчетание с налудности за вина, води пациентите с тежко депресивно разстройство до преживяване на „мозъчна безчувственост”. Болните се упрекват, че не могат да изпитват никакви положителни чувства към близките си(семейство, деца), че дори са „изпразнени” от всякакви чувства към тях, „изстинали са”. Трябва да се помни, че това е само преживяване и не съответства на нагласите, потребностите и поведението на болния.

4. Дисфория – Противоположен симптом на еуфорията и предсавлява комбинация на мрачно настроение с гняв, злоба и избухливост. Такива болни лесно осъществяват агресия-с думи или действия(нападения, дори убийства). Дисфорията сигнализира за органично разстройство на мозъка и се наблюдава най-вече като еквивалент на епилиптично разстройство.

5. Страх – Това е една от най-честите емоционални реакции при здравите хора, където изпълнява защитни функции. Във всички развити езици съществуват повече от две думи, които изразяват състояния на страх. Това говори за съществуването на различни негови варианти. В българския език има най-малко десетина думи с подобно значение – опасение, трепване, стряскане, сепване, уплаха, тревога, ужас, паника и т. н. Съществува и болестен страх, където неговата защитна стойност се загубва. Фобията е повтарящ се ирационален страх и желание за избягване от конкретни обекти, дейности или ситуации. Фобииният срах е ирационален, защото показва опитът, неговият обект не представлява реална опасност и това добре се осъзнава. Личноста изпитва трудности да контролира този си страх и често се опитва да избяга, ако има възможност за това. Обектът който провокира страха, може да е мишка, куче, паяк(т.нар.зоофобия) или природни феномени, като тъмнина(никтифобия), гръм(кераунофобия). Страхово-провокиращите ситуации включват високи места(акрофобия), открити пространства(агорафобия), затворени пространства(клаустрофобия) или струпване на хора(тълпа, публика-социална фобия). Фобийният пациент се чувства напрегнат(тревожен) не само при непосредствен контакт с обекта или ситуацията, но и при мисълта за тях – това е т.нар. изпреварваща, „антеципираща” тревожност. Изолирани фобийни симптоми се срещат и при здрави хора, но при тях са изработени задоволителни механизми за контролиране на този страх. Ако страхът няма обектен или ситуативен характер(т.е. няма конкретно съдържание) и в същото време „инфилтрира” тялото и съзнанието на пациента с чувство за съдбоносна заплаха, тогава се говори за симтом на „витална застрашеност”, който е характерен за началото на шизофренното разстройство.

6. Тревога – Това е емоционално състояние, възникващо в ситуации на неопределена опасност и проявяващо се в очакване за неблагоприятно развитие на събитията. За разлика от страха, който въпреки, че съществува в различни варианти, все пак е реакция на някаква заплаха с времева локализация в личното настояще, то тревогата е генерализиран, дифузен или безпредметен страх, който е локализиран в бъдещето на личността(по-близко или по-далечно) и често е обусловен от неосъзнаването на източника на опасност. Накратко, тревогата е „страх от бъдещо събитие”. Колкото повече страхът „прекрачва” актуалното лично настояще(сега) и се проецира в бъдещето, толкова поече той добива облика на тревога. От нормална психологична гледна точка, функцията на тревогата е не само да предупреждава за опасност, но и да подбужда към търсене и конкретизиране на тази опасност, към активно изследване на реалността. Тревогата е по-общо и по-обемно понятие от страха. Тя включва несигурност, безпомощност и надценяване на фактора, предизвикал тревогата. Може да включва също така и различни вегетативни компоненти – сърцебиене, тремор, сухота в устата, зачервяване или побледняване, изпотяване. Като психопатлогичен симптом тревогата е по-често срещано явление от страха и често се назовава страхова напрегнатост в нашата литература. Тревогата е важен симптом за депресивните и обсесивно-компулсивните разстройства, за невротичните разстройства и т.н.

7. Емоционална амбивалентност – Представлява едновремени или бързо сменящи се едно след друго противоположни чувства към един и същи обект. Поначало двойствеността(амбивалентността) е основно заложена в психичния живот на човека, който на различните си равнища на функциониране е структуриран от полярни, противонасочени феномени, които влизат помежду си в диалогични отношения. Диалогът вътрешен или външен е „разрешаващ” фактор във взаимоотношенията между полярните феномени. Когато в емоционалния живот на човека противоположните чувства(напр. любов и омраза, нежност и грубост, жалост и жестокост) спрямо един и същи обект не влизат в диалог помежду си, тогава се наблюдава явлението емоционална амбивалентност. Тя може да има различни степени на изразеност. Например при „граничната” амбивалентност, наблюдавана обикновено при невротични разстройства, диалог между противоположните чувства все пак се установява и информация за това получаваме от мъчителното преживяване на двойствеността и от критичното отношение, което има личността към нея. Тя се стреми да разреши по някакъв начин тази двойственост. При шизофренната амбивалентност не се установява никакъв диалог между противоположните чувства, които сякаш, че съществуват безконфликтно. Оттук липсва критичното отношение на личността към нея.

8. Паратимия – Представлява дълбоко несъответствие между емоционалната реакция и повода за нейното възникване. При нормални условия емоционалната експресия е съответна по съдържание на фактора който я е предизвикал(напр. човек изглежда тъжен, когато е претърпял някаква тежка загуба) и на съдържанието на мислите му(напр. когато човек изглежда тъжен, то и неговите мисли са тъжни). При паратимията обаче има дълбоко несъответствие на афекта. Например пациент може да се смее, когато описват смъртта на майка му. Паратимията е характерна преди всичко за шизофренното разстройство. Тя има важно диагностично значение, поради което трябва да се преценява много внимателно. В клиничната практика сигналите за съществуване на паратимия са по-често свързани с преживяванията на изследващия лекар(или друг професионалист) при комуникацията с пациента и по-конкретно с преживяването на несъзвучие на емоционалните реакции при пациента, а от тук и нарушена емоционална връзка лекар-пациент. Това е списъка на т.нар. „чувство за шизофрения”. Все пак в този вариант, диагностичната значимост на паратимията не бива да се надценява, защото става дума основно за преживяване на изследващия, което може да бъде обусловено от негови лични психологични фактори. Съществува и термин парамимия, с който се обозначава нещо по-конкретно, а именно несъответствието между съдържанието на чувството и неговата мимическа експресия. За товяа обаче е нужно да се получи вербална информация от самия пациент.

9. Емоционална инконтинентност – Представлява невъзможност за овладяване и задържане на чувствата, което се преживява мъчително. Например по незначителен повод пациентът се просълзява или плаче, като се срамува от това. По същия начин не може да овладее смеха си. Този симптом е характерен за мозъчна атеросклероза и за някои невротични разстройства, но може да се наблюдава и при здрави хора при преумора и астенизация. В МКБ-X емоционалната инконтиненталност и емоционалната лабилност се интерпретират като един и същи симптом.

10. Емоционална ретенция – Този симптом е противоположен на емоционалната инконтиненция. Състои се в това, че не може да се дава външен израз на емоционалното състояние и това е мъчително за пациента. Например пациент с тежко депресивно разстройство се оплаква, че не може да плаче. Среща се и при някои разстройства на личността.

11. Апатия(атимия) – Представлява пълно отсъствие на емоционалната реактивност. Обикновено се съчетава с пълно отсъствие на целенасочената действена активност; по този начин се формира апатико-абуличният синдром. Този синдром се наблюдава при тежки органични процеси на мозъка или изходни състояния на хронична шизофрения, където се интерпретира още като комбинация на негативни симптоми.