Диалога като принцип на съществуването

Общочовешките въпроси за смисъла на нашето съществуване, са за нашето място в космоса, за нашите шансове и за нашата съдба са вълнували хората в далечното минало, вълнуват ни и днес.Лутането ни в търсене на отговор и принципната невъзможност той да бъде намерен е, може би, най-дълбоката основа за единството на човешкия род. Така диалогът се превръща не просто в познавателен механизъм, който цели постигането на някаква истина чрез конфронтирането на различни мнения, а в същностен онтологичен акт, насочен към утвърждаването и запазването на човешкото битие. То (битието) не е завършена самотъждественост, притежава енергийна пулсация и никога не е в застой. Взаимствеността между културите и диалогът между тях тласкат човечеството към развитие и усъвършенстване. Единствено чрез другия ние ставаме истинско живо битие, самотъждествена различеност, едновременно "това"и "другото", битие с обем и с релефна изразителност, очертана от собствената му инобитийна модификация. Така чрез отграничаването на нашето настояще от миналото, с техните различия и прилики, човечеството се сдобива с истинско пълнокръвно битие. Това е вече не емпиричното, а метафизическото основание да се твърди, че диалогичността е същностният модус на живота. А това означава, че пътят за съхраняването на живота е нашата диалогична активност.


Човечеството разполага с диалогични ресурси, които трябва да бъдат мааксимално оползотворени, с жизнени смисли, с проницателни събеседници, които има какво да ни кажат, и от които има какво да научим. Така миналото не е нещо, което вече го няма, а е особено, изпълнено е енергия, смисъл и страст настояще. Историкът на културата се интересува от миналото като звучащо "сега" минало, като тъждествена с нашето настояще "другост". От него зависи да съхрани миналото в неговата диалогична откритост, в неговия живот, а не то да остане една абстрактна емблема..

Диалогичният принцип не изисква редуцерането на партньорите до еднозначни схеми или роли. Шансът за историческа комуникация е именно в максималната наситеност с жизнена диалогична енергия на твореца от миналото и на твореца (историка на културата) от настоящето. Историкът на културата апелира към нашата диалогичност и така той оживотворява нашия свят и го изпълва с човешки смисъл и цинност, защото именно той съ-творява историята. Без неговата готовност за диалог не би имало изобщо никаква култура.

Човекът се осъществява в диалога, защото той е обществено животно (Аристотел). Човешките култури придобиват релеф и значение, когато са в диалог една с друга. Ние непрекъснато си задаваме общочовешки, фундаментални въпроси, чиито отговори търсим в миналото. То ни дава основание за нашето настояще и потенции за бъдещето. В приликите и отликите между нещата се очертава техният индивидуален облик. А приликите и отликите ние откриваме благодарение на нашата диалогична активност. Затова и единствената мислима историческа реконструкцея е диалогичната.