Предимства на груповото вземане на решения

            Според Норман Майър много проблеми изискват вземането на решение, което зависи от подкрепата на други членове на групата. Когато цялата група решава даден проблем, той се решава по-лесно, отколкото от само един човек. Даден човек, който стига до определено решение трябва да убеди другите в групата, които могат да съпротивляват на това да им бъде казвано кое е най-доброто решение на проблема. Индивидите считат, че носят по-голяма отговорност за решението, когато работят по даден проблем. Това чувство на споделена отговорност носи задоволство на някои хора.

Решение, което е взето от някакъв индивид и трябва да бъде изпълнено от други се нуждае от съобщаването му на тези, които трябва да го приведат в изпълнение. Така, че индивидът, който самостоятелно взема решение, трябва ефективно да общува, преди да се предприемат позитивни действия. Вероятността от провал при общуването намалява, когато индивидите, които трябва да изпълняват решението са участвали в изготвянето му. Те са вземали участие в процеса на достигане до това решение и знаят как е станало това, което води до по-доброто му разбиране от тях.

Друго възможно предимство при груповите решения е свързано с онези членове на екипа, които не са склонни да взимат рисковани решения. Установено е, че в някои ситуации членовете на екипа и екипът като цяло след групова дискусия желаят да поемат по-висока степен на риск. Учените наричат това „рискова промяна”. В други случаи, груповата дискусия води до намаляване на степента на риск, считана за приемлива – „предпазлива промяна”. Посоката на промяната може да зависи от вида на взетото решение - дали то е резултат от влиянието на потенциалните печелещи (рискова промяна) или на потенциалните губещи (предпазлива промяна).

Норми и взаимоотношения в екипа

              След, като екипът започне своята работа, възниква определен модел на поведение. Този модел се превръща в постоянна характеристика на динамиката на екипа и е известен с наименованието норма, която представлява „отношение, мнение, чувство или действие – споделяно от двама или повече души – което ръководи тяхното поведение” . Колкото повече даден индивид се придържа към нормите, толкова повече този човек приема стандартите на поведение в екипа. Екипите използват нормите, за да предизвикат изпълнение на служебните задължения, което е приемливо за екипа като цяло. На работното място могат да съществуват различни норми, като: помагай на членовете на екипа да достигнат до приемливо решение; вслушвай се в мнението на колегите си и др.

Следва да се посочи, че върху членовете на екипа може да бъде оказан натиск, за да се осигури изпълняването от тяхна страна на нормите на групата. Натискът е прекалено голям тогава, когато той пречи за постигането на целите на екипа. От друга страна натискът е недостатъчен тогава, когато отказът от спазването на нормите на екипа действа разрушително върху отделния и член или върху организацията като цяло. Оптималното равнище на конформизъм има за следствие сътрудничество, ефективност и постигане на общите цели.

Равнището на конформизъм в екипа се намира под въздействието на редица фактори. Той се влияе от характера на поставените задачи, например от природата на конкретните задължения. Служител, който е изправен пред трудна, непозната и неопределена задача е по-податлив на конформизъм по отношение на нормите на екипа.

Характеристиките на самия екип също влияят върху конформизма на членовете му. Например по-големият размер на екипа е свързан и със засилен натиск за конформистко поведение. Също така, когато мнозинството от екипа оказва голяма поддръжка на дадено положение, останалият сам член е по-податлив на конформистко поведение, ако той има един или повече партньори, които да не са съгласни с гледната точка на мнозинството.

За да се минимизират случаите на конформистко поведение от страна на отделни членове на екипа следва да се създадат подходящи условия за индивидуално развитие. Следва да се посочи, че възможностите за израстване на членовете на екипа са обусловени от приетата организационна структура. Екипът трябва да бъде естествено допълнение към индивидуалното развитие и реализация на отделната личност.

Наред с това екипите трябва да насърчават и висока степен на откритост между своите членове.

Откритостта, като качество на отношенията в екипа се изгражда на базата на следните принципи:

-         Идентифициране на проблема;

-         Насърчаване да се изразят всички гледни точки;

-         Пасивно слушане, т.е. без да се защитава собствената позиция;

-         Идентифициране зоните на различията;

-         Идентифициране на общите позиции;

-         Разрешаване на проблема.

В общи линии хората се чувстват най-удобно тогава, когато притежават общи черти помежду си. Някои компании твърдят, че най-добрият начин за намаляване на конфликтите и поддържането на хармония сред членовете на екипите е да се съсредоточи вниманието им върху приликата. Те приемат схващането, че хората работят по-активно в екип, ако игнорират различията помежду си. Насочването на вниманието към приликите често означава, че онези, които осъзнават различията си, се чувстват изключени и недооценени.

Продължава дейността на проект "Аз, баба и дядо" финансиран от МТЕЛ през 2011 г.

На 01.03.2010 г. стартира най-новият проект, включен в дарителската кампанията 1788 през настоящата година  „Аз, баба и дядо” на сдружение “Солидарно общество” гр. Шумен. Чрез него се помага на две уязвими социални групи – деца до три години от Дома за медико-социални грижи за деца в града и пенсионери с доходи под 200 лева. Основната идея е възрастните хора да се грижат по индивидуален план за деца от дома, които са без специфични увреждания, но имат емоционални дефицити. Децата получават шанс да общуват и да създават емоционален контакт, което им помага да се развиват нормално и им дава по-голям шанс да бъдат осиновени. Така се постигат дългосрочни резултати чрез навременната грижа за децата още в най-ранна възраст. От своя страна възрастните хора имат възможността да работят, да се чувстват пълноценни и да общуват.
      През 2008 година проектът „Аз, баба и дядо” получи финансиране по дарителската програма Грант М-Тел, чрез която компанията подкрепи целево малки, но стойностни социални проекти на организации с нестопанска цел, насочени към интегрирането на деца и възрастни в неравностойно положение. Тъй като реализацията на „Аз, баба и дядо” премина изключително успешно, проекта беше удостоен с приза: «Проект на годината на неправителствена организация в социалната сфера» на Фондация Лале за 2008 г. комисията на Грант М-Тел реши да добави проекта към останалите, за които се набират средства чрез кампанията 1788.

       За 2010 г. финансирането  беше на стойност 15640 лв, което  включваше 5 пенсионерки, самотно живеещи с ниски доходи и 5 деца от ДМСГД гр.Шумен за период от 12 месеца.

      Проект "Аз, баба и дядо" е част от кампанията на ФПББ, Дарителство по ведомост „Колкото повече – толкова повече” по която благодарение на работещите в МТЕЛ и други дарители проекта получи 2500 лв. Всеки месец  около 140 служители са  отделяли  определена  сума от заплатите си, за да подкрепят проекта „Аз, баба и дядо”, благодарим им за добротата и благородството и им пожелаваме много здраве и благоденствие през новата година.

      За настоящата година 2011, финансирането на проекта продължава с 6659 лв от Дарителска кампания „1788”.

     Освен нашия проект Мтел и 1788 финансира още четири каузи:

·         Проект „Специално защитено жилище” на Мобилтел и на Дома за деца и   младежи с умствена изостаналост в град Мездра “Вяра, Надежда и Любов”;

·         Проект „Осинови семейство” на SOS Детски селища и Мобилтел;

·         Проект „Очи на четири лапи” на едноименната фондация  и Мобилтел;

·         Проект „Ти не си сам” на фондация „Априлци” и Мобилтел;

Хората са силни, докато застъпват силна идея. Те се превръщат в безсилни, когато и се противопоставят. З.Фройд

Семейството е средата, в която се формира привързаността, вън от семейството установяването на привързаност е затруднено.

Какво дава семейството на детето?

Стартова позиция се предоставя от тези възрастни, към които детето е привързано – ежедневния и постоянен контакт с тези възрастни.  Отношенията с тези хора могат да се променят в течение на живота, но те остават за цял живот.  Независимо от факта, че броят на тези хора не е голям, именно те осигуряват усещането за защитеност и безопасност, явяват се източник за развитие, предават опита си за преживяване на чувства, предоставят поддръжка в труден момент  и споделят радостта от успеха.  Привързаността предполага взаимност, но не винаги е така. Първичната привързаност, формирана в първите години от живота, ляга в основата на по-нататъшното развитие на детето и на самата привързаност.

2. Формиране на привързаност

Нарушения в привързаността могат да възникнат при нарушение на семейното функциониране, дисфункции на членове на семейството, при различни травмиращи ситуации. През 1978г. Мери Ейнсуърт описва в своята книга „Патерни на привързаност” 4 типа привързаност при бебето (впоследствие теорията и е развита от нейните ученици Мери Мейн, Джудит Касиди, Патриция Критенден и др.):

= Тип А – небезопасна привързаност избягващ тип;

= Тип В – надеждна безопасна привързаност;

= Тип С – небезопасна привързаност тревожно-съпротивяващ тип;

= Тип D – небезопасна привързаност дезорганизиран тип.

При загуба на обекта на привързаност (семейството, като формираща среда) в детето възниква разрив и нарушение на привързаността.

Съгласно класификацията на П.Критенден, при децата в дванадесетия месец може да се наблюдава отчетливо симулирано внимание и послушно поведение по отношение на майката и/или агресивно и безпомощно поведение – М.Мейн и колеги определят това поведение като „дезорганизиран тип”.

Мери Ейнсуърт предлага метод, наречен „Непозната ситуация”, която позволява да се оцени качеството на отношението на привързаност между майката и детето. Същността на метода е в това, че детето се поставя в условия на лек стрес (поведението на хората, в т.ч. когнитивните процеси се активизира в пъти при стресова ситуация). Тази ситуация се създава с помощта на две раздели и две съединявания между майката и детето, както и с кратковременно присъствие в стаята на непозната за детето жена. По време на експеримента се изследва динамиката в поведението на детето – как реагира то при всеки от тези случаи. На тази основа се правят изводи за това, какви способи за саморегулация прилага то за справяне и има ли определени нарушения в качеството на привързаност.

Мери Ейнсуърт прави следната класификация на типовете нарушения на привързаността:

а/ Негативна (невротична) привързаност – детето постоянно «вкопчено» за родителя, търси «негативно» внимание, провокира родителя към наказание и се старае да го дразни. Появява се в резултат както на пренебрежение, така и на хиперопека.

б/ Амбивалентна привързаност – детето постоянно демонстрира двойствено отношение към близкия възрастен: „привързаност-отхвърляне”, то се „залепва”, нагрубява и бяга. В тези случаи разликите в обръщението се представят често като полутонове и отсъстват компромиси, а самото дете не може да обясни своето поведение и явно страда от него.  Характерна е за деца, чийто родители са били непоследователни и истерични: ту са ласкаели, ту са избухвали и наказвали детето – правили са и едното и другото бурно, крайно, силно и без обективни причини и по този начин са лишили детето от възможността да разбере логиката и последователността на тяхното поведение и да се приспособи към него.

в/ Избягваща привързаност – детето е мрачно, затворено, не допуска доверителни отношения с възрастни и деца, но може и иска да проявява любов към животни.  Основен мотив – „не се доверявай на никого”.  Появява се в случай, че детето много болезнено е преживяло разрив в отношенията с близки възрастни без да изрази мъката си, детето е «останало» в нея; или ако разривът се възприема  като „предателство”, а възрастните – като „злоупотребили” с детското доверие и своята сила.

г/ Дезорганизирана привързаност – при нея децата се научават да оцеляват, като нарушават всякакви правила и граници на човешките отношения; отказват се от привързаност в полза на силата:  те не желаят да бъдат обичани от другите, те желаят да се страхуват другите от тях. Характерно за тези деца е, че са подложени систематично на жестоко общуване и насилие, и никога не са правили опит за привързаност.

В рамките на клиничната психиатрия на ранната възраст, има изведени критерии за разстройство на привързаността (МКБ-10). Възникване на разстройство на привързаността е възможно в 8-месечна възраст.  Към патологията се отнася двойствения тип привързаност – небезопасна привързаност тревожно-съпротивяващ тип.  Небезопасната привързаност избягващ тип се разглежда като условно патологична.

Изведени са два вида разстройства на привързаността:

= реактивно (избягващ тип);

= възбудно (негативен, невротичен тип)

Тези изкривявания на привързаността водят до социално-личностни разстройства, затрудняват училищната адаптация, междуличностните отношения, установяването на емоционална връзка в своето семейство.

Различни изследователи показват негативното влияние както на краткосрочната, така и да дългосрочната раздяла с майката за по-нататъшното развитие на детето (Анна Фройд, Rutter, Fahlberg , Bowlby и др.).

При адекватна бърза замяна  на майката с друг близък човек (друга фигура на привързаност) последиците могат да бъдат омекотени и туширани. В същото време други фактори – осиновяване, поемане на грижите от приемно семейство, настаняване в болнично заведение, настаняване в приют и  последваща депривация,  могат да усилят негативните последици за детето и да повлияят на по-нататъшното му психично развитие (Goldfarb, Dunn, Spitz).

Дж. Ротър доказва, че раздялата с майката се явява рисков фактор, но не определя пълната перспектива за социално-личностно развитие.  Преодоляването на нарушенията в привързаността при деца, които никога не са правили опит за привързаност, не може да се осъществи по естествен път просто само по себе си, по пътя на настаняване детето в новото му семейство - приемно семейство, осиновители (Durkin, Frieberg).

Вера Фелберг  отделя три способа за „пробуждане” и формиране на привързаност у децата, които са загубили или не са били привързани:

а/ Цикъл на възбуждане-релаксация – потребност – изразяване на протест – удовлетворяване на потребности – успокоение – нова потребност и т.н.

б/ Цикъл на позитивно взаимодействие – родителят инициира стимулиращо взаимодействие с детето – детето откликва положително и т.н.)

в/ Цикъл на активно търсене помощ от вън  – родителят се обръща към различни организации, където той може да получи помощ за лечение, обучение в съвместни игри, досуге и пр.

Първия цикъл се инициира от самото дете, което заявява своите потребности, а при втория е нужна инициативата както на детето, така и на възрастния.  Последният способ обединява детето и възрастния в процес на общо взаимодействие с обкръжението. Във всеки случай от заместващият родител се изисква да проявява безусловна „настойчивост” в опитите за установяване на емоционален контакт с детето и неговото запазване – не само „ухажване” на детето, но и поддръжка, проява на емпатия при изразяване от детето на чувства и накрая, физическо успокоение. Готовността на заместващия родител да дава емоционална топлота и да приема детето такова каквото е, се явява определящо за постигане на успех във формирането на привързаност към новото му семейство.  Включването на детето в новото семейство означава въвличането му в неговите ритуали и обичаи, които могат да се различават от неговите собствени.  Качеството на отношенията с другите членове на семейството и тяхната готовност да приемат детето, както и емоционалната им откритост, са необходими фактори за формиране на привързаност. Най-важният фактор обаче се явява интеграцията на привързаността – предишни и нововъзникнали структури на отношение на детето към своето минало и родители. Понякога семейството не е в състояние да се справи с този проблем и тогава се налага помощта на специализираните служби.

*   *   *

Ролята на помагащият специалист, който е в състояние да оцени степента на неблагополучие е особено важна.  Не всички практикуващи специалисти (педагози, социални работници, възпитатели) обаче е нужно да бъдат експерти по оценка на патерните на привързаност, но те трябва да имат информация за това, какви са признаците за неблагополучие и да разбират, че зад тези признаци се крият определени стратегии на привързаност, които влияят върху поведението на детето.  На явните признаци за неблагополучие (агресивно поведение, постоянен плач и пр.) навярно всички обръщат внимание, но е възможно да не идентифицират например, едно безпорядъчно дружелюбие, което също се явява признак за психологическо неблагополучие на детето – то остава скрито за родителите и за много специалисти-психолози. Безпорядъчното дружелюбие е свойствено за деца, при които е възможно да се прояви патерн на привързаност по указание на родителя, т.нар. „принудително обгрижване”.  Разбира се оказването на помощ е сложен процес и тон не се изчерпва с идентифициране на признаците за неблагополучие.

За разбиране същността на адаптацията и за правилната организация на работата на психолози, педагози в т.ч. приемни родители, е необходимо разбиране за динамиката в състоянието на детето, преживяло разрив със семейството.

            Да разгледаме етапите на преживяване на мъка и загуба:

(1) Шок и отрицание – главната особеност в поведението на детето на този етап се състои в това, че то на несъзнавано ниво не възприема загубата.

(2) Стадий на гнева

(3) Депресия и вина – тревога, меланхолия, депресия, вина

(4) Завършващ стадий – приемане

През целия период на адаптация към приемното семейство и свикване със загубата, поведението на детето се характеризира с противоречивост и неуравновесеност, присъствие на силни чувства (които могат да се  подтиснат) и разстройство на учебната дейност. Най-често адаптацията продължава около една година.  През протичането на този период възпитателите могат да оказват съществена помощ на детето, която да послужи като „лепило”, скрепящо новите отношения. Същевременно, ако проблемите за по-дълбоки и по-продължителни, следва да се потърси помощ от психолози.

Приведените в текста описания се отнасят до сферата на вътрешните преживявания на детето, сблъскващо се с проблемите на прекратени близки отношения и необходимостта от формиране на нови привързаности.   При построяване на външни отношения с други хора, които се грижат за детето и стават с него близки, а то ги заменя с родителите, също е налице голяма динамика.

За преодоляване негативните последици от прекъсване на връзката с родителите, на детето са необходими определеност, чувство за безопасност, физическа грижа и утеха. Базисното чувство за безопасност определя качеството на привързаността, степента на адаптация на детето и влияе на нивото на общото психично развитие. Потребността на детето от безопасност се явява базова! Удовлетворението или фрустрацията на тази потребност зависи от стратегията на възпитание, която избира майката.  Тревожното, не чувстващо безопасност дете се опитва да удовлетвори потребността си чрез избор на определена стратегия на поведение, която често не е адекватна на действителността: враждебност с цел отмъщение към отхвърлящите родители, сверъхпослушание за възвръщане любовта на значимия близък, оплакване на себе си, призив за съчувствие, идеализация на себе си като компенсация на чувството за непълноценност. В крайна сметка резултатите се проявяват като една невротизация към потребностите на детето.

Особеностите в поведението на заместващия възрастен по време на общуването се обуславят от качеството на формирания в детето тип привързаност, а самата сформирана привързаност способства за интензивно и разнообразно психическо развитие.  Новите родители е нужно да инициират едно положително взаимодействие с детето, да проявяват първи внимание и заинтересованост към неговите постъпки (постижения, успехи) и чувства, да задават въпроси и да изразяват топлота, близост, да участват в този процес дори тогава, когато детето е равнодушно или подтиснато.  Важно е да се говори с детето за това, как се е чувствало то в старото си семейство, като това връщане към спомените следва да бъде извършвано с особено внимание.  Необходимо е да бъдат запазени определени негови вещи от миналия период.

Родителите на деца с ненадеждна привързаност демонстрират извънредна намеса в действията на детето (нарушават границите му), не отчитат неговите собствени желания и потребности, не отговарят на неговите въпроси (Grossman).

Нарушенията в майчиното отношение, неадекватната организация на общуването с детето, проявите на майчин авторитаризъм, отхвърлянето, хиперопеката или инфантилизацията на детето, способстват за фрустрация на неговите потребности.  Извънредната опека поражда инфантилизъм и неспособност на детето към самостоятелност, излишните високи изисквания – неувереност в себе си, емоционалното отхвърляне – повишаване нивото на тревожност, депресия, агресия и пр. Майчиното отношение следва да съответства на потребностите на детето.  Е. Фром обозначава  като „хетерономно въздействие” отношението на майка, противоречащо на естественото развитие на детето. При него стремежа за свободно, спонтанно изразяване на желанията и потребностите на детето се подлагат на различни ограничения, които от своя страна предизвикват различни психични патологии.  

Фром изследва и различните влияния на привързаността на детето към майката и към бащата в различните стадии на развитие. Авторът доказва, че с порастването си, привързаността на детето към майката постепенно отслабва (губи значимост) и след 6-та година се актуализира в бащина любов и ръководство.

Според Фром: „Развитие от привързаност, концентрирана около майката, към привързаност концентрирана около бащата, като тяхното постепенно съединяване образува основата на духовното здраве и позволява достигане до зрялост.  Отклоненията от нормалния път в това развитие (напр. липсващ баща) е една от основните причини за нарушения”.

*   *   *

Потребността от устойчиви позитивни отношения със значими възрастни и близкото обкръжение се явява базова, т.е. жизнено необходима и непосредствено свързана с нормалното развитие на психиката.  При отхвърлените емоционално деца, цялата им познавателна и интелектуална активност, цялата им вътрешна енергия отива за борба с тревожността и приспособяване, за търсене на топлота в условия на жесток дефицит.   Осен това, в първите години на живота именно общуването с възрастни служи като източник за развитие мисленето и речта на детето.  Отсъствието на адекватно развиваща среда, недостатъчно грижи за физическото здраве и ограниченията в общуването, водят до задържане на интелектуалното развитие на децата от неблагополучните семейства.  В новото семейство нарушенията на родителското отношение (майчино и бащино), което детето носи от миналото, може да се яви източник на различни психични и поведенчески разстройства и непосредствено да определят до колко успешно ще се извърши адаптацията му. Поради тази опасност установяването на топли, приемащи и стабилни отношения между детето и приемните родители се явява съществен механизъм за адаптация.

Механизмът за адаптация на детето към новото приемно семейство се представя чрез:

а/ установяване на привързаност към съществено значимият възрастен (към приемащият родител) и

б/ качество в отношенията межди детето и приемащият родител (наличие на здрави, устойчиви, топли, приемащи отношения).

*   *   *

Факторът време е от съществено значение, когато става дума за оказване на специализирана помощ. Най-често родителите на 1,5-2-годишните деца търсят съдействие, защото в тази възраст децата вече активно проявяват себе си. Това което най-често безпокои родителите са проблеми с речта и познавателната сфера.  Детето на 2 години се намира вече в значителна възраст – то е натрупало значителен жизнен опит, има навици, способно е да изразява себе си, много повече отколкото детето на година и половина. Помоща за 2-годишното дете е в пъти по-сложна от тази за шестмесечното, това разбира се не означава, че не е възможно да му се помогне. Не бива да се забравя, че на първо място намесата трябва да бъде уместна и своевременна. Например, много по-добре се работи с деца от семейства, които са разбрали и почувствали, че детето изпитва трудности, когато детето е на 2 години, отколкото на шест месеца, но не са родителите не са готови да сътрудничат. Изключение са случаите на насилствено, грубо общуване с детето или психично заболяване на родител, когато действително има заплаха за здравето (физическо и психично) и за живота на детето. В тези случаи на първо място следва да се търси начин за установяване на контакт със семейството, за да може да бъдат мотивирани членовете за приемане на помощ.

Много специалисти работят по проблема на детето, като привличат цялото семейство.  В зависимост от трудностите могат да се прилагат различни подходи, например, ако имаме работа с дете с особени потребности, което се нуждае от педагогическа помощ, то вмешателството ще бъде насочено най-вече върху детето.  Ако трудностите на детето в по-голяма степен засягат психологически аспекти, емоционални трудности, то  ще бъдат привлечени и родителите.  Когато детето е много малко, във фокуса на вниманието на специалиста може да попадне най-близкия възрастен и способите с помощта на които изгражда взаимоотношенията си с детето.

При работа с възрастните се прилага т. нар. „Интервю за привързаност на възрастните”, разработен от Мери Мейн. При него чрез специално поставени въпроси и способ за анализ на речта се установява определен тип психологическо функциониране и жизнена стратегия на възрастния, която се приема за аналогична на привързаността на детето.  Анализът на отговорите на възрастният за детския му опит, разкрива не само по това какво говори човек, но и как говори. При интервюто с по-голяма леснина могат да бъдат открити отделни маркери при възрастния, които могат да бъдат подобни на тези при детето, а с по-голяма трудност се установяват патерните на привързаност. Например, ако възрастният казва, че е имал прекрасно детство, но не може да приведе нито един пример, то специалиста може да очаква с голяма вероятност да получи невярна информация. От особено значение при интервюто е наблюдението върху това, как човек говори. Отговора на въпроса „Как?” често предоставя много повече информация отколкото въпроса „Защо?”.  От това, как възрастният отговаря на въпросите, как участва в интервюто, може да се съди за това, как се държи детето в непозната ситуация и може да се проследят стратегиите на поведение. На тази база е изведено и предположението – стратегията избрана в ранното детство, може да се запази в течение на целия живот.

Понякога човек през целия си живот използва стратегия, която е придобил още в ранното си детство.  Тя разбира се може да се променя, ако в хода на жизнения си опит то е усвоил и други форми за саморегулация. Това могат да бъдат както трагични, така и щастливи събития. Например, ако дете, живяло в детски дом бъде прието от чувствителни и доброжелателни хора, то със сигурност би променило предишните си патерни, като формира ново поведение за саморегулация.  Трябва да се има предвид обаче, че ситуации, които заставят детето да промени водещата си стратегия се случват много рядко. За да се извърши промяна, е необходимо осъзнаване, че старата стратегия пречи и е нужно да се изпробва нова.

           

Болнично настоятелство в МБАЛ - Шумен

Настоятелствата биха били доста полезни за лечебните заведения. Освен, че ще подпомагат организацията на болничната дейност, те ще помагат на болниците и финансово. Лечебните заведения в момента са затворени институции и създаването на болнични настоятелства към тях ще им осигури обществена прозрачност и подкрепа.
Нормативно  - чл. 82-85 Закон за лечебните заведения
Към лечебните заведения за болнична помощ могат да се учредяват болнични настоятелства. Болничното настоятелство има за цел да подпомага болницата в нейната дейност за по-добро задоволяване на обществените потребности от медицински услуги. То се учредява от собствениците на лечебното заведение, като за целта те отправят покана в средствата за масово осведомяване, а също така канят лично общественици, дарители на лечебното заведение, представители на неправителствени организации и други лица. Посочените лица избират помежду си броя и членовете на болничното настоятелство.
Болничното настоятелство се събира най-малко веднъж годишно по инициатива на една трета от членовете си, по искане на управителния орган на лечебното заведение или по искане на собственика и кани на заседанията си управителния орган на лечебното заведение и получава от него информация за състоянието на заведението. Болничното настоятелство:

1. подпомага изграждането и поддържането на съоръженията, оборудването и имотите на лечебното заведение;
2. предлага мерки за подобряване дейността на лечебното заведение на собственика;
3. при необходимост провежда акции и информационни кампании с цел мобилизиране на обществени сили и средства за подпомагане на лечебното заведение.

Мисля, че е необходимо да се учреди болнично настоятелство в МБАЛ - Шумен, по инициатива на Държавата, като най - големия акционер в лицето на Министъра на Здравеопазването.

Не ми се гледа война по телевизията

Карл Густав Юнг

Карл Густав Юнг (на немски: Karl Gustav Jung) е швейцарски психолог и психиатър, ученик на Зигмунд Фройд. Създава направление в психологията, наречено „аналитична психология“. Юнг изследва и пише за митология, религия, антропология, приказки, алхимия, сънища и др. Личността на Юнг е една от най-големите енигми на 20-ти век и буди големи противоречия. Провъзгласяван от много като един от най-големите и дълбоки мислители не само на времето си, той е ненавиждан от други, отхвърлящи писанията му като наукоподобен мистицизъм и чиста фантазия. Последното се дължи най-вече на работата на Юнг с алхимични текстове и интереса му към Ведическите традиции на Изтока, астрологията и религиите. Дори и най-големите опоненти на швейцареца обаче не могат да отхвърлят с лека ръка огромните му енциклопедични познания и интереси в областта на митовете, сънищата, философията, психологията, антропологията и изкуството, а също и ранния му принос в психиатрията. Юнг е една от най-влиятелните фигури в дълбинната и трансперсоналната психология, също така се радва на огромен интерес от страна на различни контракултурни движения, които ценят високо идеите му за колективното несъзнателно, архетиповете, сянката, индивидуацията и др.
Роден на 26 юли 1875 г. в Кесвил, Швейцария, в семейството на евангелистки пастор. Учи медицина в Базелския университет, след което специализира психиатрия. След завършването си започва работа в психиатрична клиника в Цюрих. Юнг е определян като самотно и интровертно дете, чиито спомени от детството оставят огромен отпечатък върху по-късния му живот.
През 1907 г. се запознава със Зигмунд Фройд и започва да посещава седмичните му семинари. Така става част от влиятелния виенски психоаналитичен кръг. Контактите с Фройд продължават до октомври 1914 г., когато Юнг подава оставка като председател на Международната психоаналитична асоциация. Една от изтъкваните причини от защитниците на Юнг за разрива помежду им е неспособността на Фройд да приеме, че човешката психика може да бъде различна от тази, постулирана от Фройдианската психоанализа. Така Юнг се разделя с учителя си и поставя началото на „аналитичната психология“. През 1948 г. основава в Цюрих института „Юнг“, който ръководи до самата си смърт.
Юнг дълго време се радва на благоразположението на Фройд. Постепенно обаче работата му става все по-отдалечена от традиционната психоанализа, а идеите му напускат орбитата, начертана от Фройд. Едно от основните различия между теориите на Фройд и Юнг е по отношение на либидото: Фройд е убеден в неговата сексуална енергия, докато Юнг го разглежда като генерализирана жизнена енергия. Друго различие между двамата е в детерминистичното гледище на Фройд относно влиянието на детството върху личността. Юнг е убеден, че личността е много по-пластична и може да се променя в по-късни етапи на живота.

Обща снимка през 1909 на фона на Университета Кларк. Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци.

Една от основните идеи на Юнг е тази за колективното несъзнавано. Той е убеден, че съществува нещо като универсален фонд, който генерира архетипни образи и символи, манифестиращи се в различни точки на време-пространството. Така Юнг обяснява голямото символно и митологично сходство между различни култури, които не са били в достъп една с друга.
Разбирането на Юнг за личността включва:

1. Съзнателното или Аз, което е само малка частичка от огромния океан на несъзнаваното;
2. Лично несъзнавано или Сянка – обикновено потиснати преживявания и спомени, неприемливи за Аз-а;
3. Колективно несъзнавано, съдържащо кумулативния опит на предишните поколения.

В колективното несъзнавано Юнг отличава присъствието на архетипове. Архетипните образи от колективното несъзнавано, които оказват мощно влияние върху динамиката на личността. Техни манифестации са образи и фигури, които понякога могат да нахлуят в съзнанието под формата на сънища, фантазии, халюцинации или да бъдат проектирани върху външни обекти.
Юнг диференцира четири психологически функции – мислене, чувство, усещане и интуиция (Интуиция-Усещане/Мислене-Чувство), от които винаги една е доминираща, а друга спомагателна. Развитието на всички функции според Юнг е телеологичният път и прогрес на душата, въпреки че пълната завършеност е непостижима. Това, заедно с интегрирането на Сянката в съзнателния живот, води до индивидуация и сътворението на по-пълната личност (Selbst), която е по-добре интегрирана от Аз-а. Цялостната личност е символизирана за Юнг в сънищата и различните култури от образът на мандалата.

Сънища 

Сънищата са централен елемент в терапевтичната работа на Юнг, който ги разглежда като "кралският път към несъзнаваното". Сънят, смята той, е символна картина на моментното състояние на несъзнаваното. Въпреки че до голяма степен стъпва върху идеите на Фройд за тълкуване на сънища, Юнг отказва да признае общовалидността на твърдението, че сънищата изпълняват скрито желание. Юнг смята, че това е валидно само за определен тип сънища, но далеч не за всички. Той смята, че сънят има "компенсиращата функция" за психиката. Така в повечето случаи сънят балансира едностранчивите нагласи на будното съзнание и носи равновесие. Юнг разграничава сънищата на "големи" и "малки". Големите сънища носят голям емоционален заряд и често се помнят за цял живот. Именно в тези сънища Юнг вижда символите на колективното несъзнателно. Съществуват и трети вид "средни" сънища, които са най-често сънуваните. Те имат структурата на драма и имат четири фази:
Фаза едно (експозиция): Сънят започва с уточнение на мястото, към което се прибавят действащите герои и изходните им позиции. Втората фаза е завръзката, където ситуацията става по някакъв начин оплетена и сложна, и напрежението започва да расте. Следва третата фаза на кулминацията или перипетията, където се случва нещо решително или става обрат. В четвъртата фаза напрежението спада, сюжетът намира решение и е доведен до финал.